Осиновяване

Обмислено действие на човек, който иска да вземе за син или дъщеря дете, родено от други родители. Осиновяването се практикува в повечето човешки общности. Осиновително поведение се открива дори при животните, където се наблюдава женски да се грижат за малки, които не са техни. В основата на това поведение несъмнено стои майчинският инстинкт, но в желанието на човека да си осигури потомство има и други съображения (социални, икономически и философски). След Втората световна война във Франция молбите за осиновяване непрекъснато се увеличават; броят им дори е много по-голям от броя на децата, които подлежат на осиновяване. И наистина, от около 40 000 питомци на държавата (сираци, изоставени деца) мнозина не са осиновими по различни причини: възраст, здравословно състояние, живи баба и дядо, братя и сестри, с които детето не иска да се разделя, привързаност към хората, които се грижат за него. В крайна сметка годишно биват осиновени 5% (едва 2000), към които трябва да се прибавят приблизително 2500 деца от чужбина, пристигащи с посредничеството на частни благотворителни организации. Социалните служби, отговарящи за тази дейност, в желанието си да предотвратят неуспеха на подобни актове, дават разрешение за осиновяване едва след като получат максимални гаранции от заинтересуваните страни. Назначават се проучвания на бъдещите осиновители с цел предвиждане на материалните и психологическите условия, в които ще живее детето/Го пък бива подложено на задълбочен медицински и психологически преглед. Въпреки тези предпазни мерки не всички осиновявания са успешни. До известна степен това се дължи на осиновените, но в по-голяма степен - на осиновителите. В първия случай причината не е толкова в незабелязани наследствени недъзи, а в поведенчески разстройства, които понякога са последица от продължителния престой в детските заведения. Вината за неуспеха може да се припише на осиновителите, когато им липсва необходимата гъвкавост, за да разберат осиновеното дете и се адаптират към него. Понякога те смътно желаят детето да се придържа към някакъв идеален модел и са разочаровани, ако расте според своите възможности и утвърждава своята индивидуалност. В много случаи те се колебаят да проявят строгост и не знаят как да му разкрият истинското положение. Най-добре е към този въпрос да се подходи искрено и естествено, когато детето е още малко, на 4 или 5 години.